Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.08 23:48 - Петра (част 31)
Автор: noir Категория: Лични дневници   
Прочетен: 729 Коментари: 0 Гласове:
12

Последна промяна: 07.08 08:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Докато разказвах историята на Елвира, изведнъж прозрях нещо, което убягваше от съзнанието ми през цялото това време – концепцията, че жените не са ме харесвали като млад, просто не беше вярна. Истината беше, че съзнанието ми просто не регистрираше интереса на момичетата, към които самият аз нямах интерес, което можеше да се обясни вероятно с много причини, но за мен най-простото обяснение беше моята „Венера в Лъв“, чието влияние ме караше да харесвам такива, които са не просто красиви, не просто забележителни, а специални. Зад красивата опаковка трябваше да има много пълнеж – женственост, интелект, таланти, самочувствие и по възможност – статус, който е не на базата на хаштагове, а на база волева реализация на всички дадености и таланти.  Такива, които караха погледите да се завъртат след тях, но те бяха достатъчно уверени в себе си, че да не търсят това внимание. Силни във всяко едно отношение, особено в това да могат да се покажат слаби. Просто изключителни. Всъщност - просто е да се каже, трудно е да се постигне.

Излиза, че преди дори да осъзная , че аз самият съм принц, всъщност съм харесвал принцеси от малък. Спомням си как бях влюбен в детската градина в едно момиче с дълга, дълга руса коса – казваше се Яна, но по-скоро беше Рапунцел.

Гледайки как връстниците ми получаваха внимание къде заради спортни постижения, къде заради богати родители, ме караше да се чувствам кофти през цялото това време, а към усещането за отхвърляне трябваше да се добави и простият факт, че реално почти всички съученици ме мразеха, защото бях отличник, от тия – гадните, дето и учителите ги обичат, а пък те си го за знаят и парадират с това. Никой не обича зубърите, въпреки, че самият аз нямах много общо с тази дефиниция. Може би бях малко натегач, за да не се налага да уча чак толкова много.

Мъчението да страдаш от несподелената любов на красивите съученички беше сравнимо с това да ближеш мед през стъкло ежедневно – потопен си в един басейн на бушуващи хормони, увити в красив целофан, през който усещаш аромата на препечено какао, мляко и захар, но съдържанието на топящия се бонбон остава недостъпно за вкусовите ти рецептори. Каква агония! Но тя имаше и красива страна, която ми отне време да проумея, а именно това, че да си поставиш високи летви те отвежда до две неща - да не се задоволяваш с нищо под собствените си високи стандарти, и сам да се учиш да ги надскачаш. Директно казано - както аз търся момичета, които да съответстват на личните ми представи, така и непрекъснато търся начини да мога да съответствам на момичета, които харесвам, а щом аз си падах по изключителни момичета, значи, че самият аз трябваше да бъда изключителен, за да стане магията.

С останалите просто не ми се получаваше. По някое време в гимназията едно момиче започна да ме преследва. Явно моят буен нрав ѝ е направил впечатление или и аз не знам. Спомням си, че цялата тая нейна драма с гоненето на баткото от горните класове завърши само след няколко дни с няколкочасово целуване след края на смяната в една празна стая. И тогава аз реших, че трябва да си ходя, просто защото... ами и аз не знам. Така го почувствах. Тя го почувства като това, че нямам достатъчно опит за голямото си самочувствие.

Спомням си момента, в който се почувствах наистина влюбен за първи път. Прибрах се вкъщи и казах на майка ми:

- Аз имам гадже!

Тя ме погледна някак странно, защото на моята възраст не беше много типично човек да има гадже и да се хвали толкова убедено с това. Да, сега всичко е супер просто – децата си играят на пясъка и се питат едно друго – „искаш ли да сме гаждета“ и нещата стават лесно, щото така става и по телевизията, същото като със секса. Пък може би просто в моите представи да е така.

- И какво е това гадже? Разкажи ми за нея!
      
- Ами... има светещи маратонки

По това време не бях виждал такива неща. Светещите маратонки за мен бяха нещо феноменално! Изключително! А момиче, което има нещо толкова изключително, трябваше да е също толкова изключителна! Това означаваше, че и на светло трябваше да ми харесва,  които така и стана, въпреки, че майка ми не споделяше моя ентусиазъм по Теодора. Първа черна точка за родилеското тяло, а при събрани три – врътнах кранчето на достъп до личния ми живот и с това си действие започна моята борба със зъби и нокти за пълна самостоятелност, която се експонира и към останалите хора. Не просто се лиших от желанието да търся нечие одобрение за личния си живот, ами и се спасих от осакатявано ми като личност, което се случва с много момчета, които остават цял живот мамини синчета, вместо да се превърнат в мъже. Само за уточнение – на светло се оказа, че Теодора има и куче, което я правеше още по-готина в моите очи.

Не ми стане гадже никога, може би защото моят единадесет-годишен мозък никога не счете за нужно да направи нещо по този въпрос, но беше едно от най-добрите ми приятелства за периода.  И двамата тренирахме бойни изкуства и приятелството ни се изразяваше с размяна на някой и друг приятелски ритник., а предвид, че другите ми приятели не тренираха, аз започнах да прекарвам почти цялото си време с Теодора, докато тя не се премести да живее другаде. Точният момент, в който това се случи, го помня и до днес – аз седях на пейката пред нас с гипсиран крак и гледах как баща ѝ излиза от съседния вход, където живееха, и  носи компютъра към колата. Знаех, че това е краят. Не направих нищо по въпроса, защото последният път, в който я видях отблизо, завърши с гоненица по стълбите, която завърши с падение. Буквално. Минахме един ред стълби – тя по гъз, аз – върху нея, и като стигнахме площадката, аз реших, че е добра идея да драсна, преди тя да се е осеферила, защото иначе щях да ям бой, много бой. И за да не ѝ позволя да ми счупи двата крака, реших да се метна от първия етаж направо на площадката на партера, жертвайки един крак и спасявайки другия. Някак си инстинктът за самосъхранение мисля, че ми даде един крак бонус в тази напрегната ситуация, както и сега ме държеше прикован към пейката от страх да не изгубя наработеното предимство.

Дълго време не мажех да я забравя, но от това приятелство ми остана трофей – светещият механизъм от маратонките ѝ. Веднъж я срещнах няколко години по-късно и гласът ми трепереше, когато я поздравих. И после – после я срещнах след почти десет години на тренировка по плуване. Успях да я позная дори с плувка на главата, не знам дали на нея ѝ беше толкова лесно, защото моят поздрав беше приветстван с опит да бъда удавен – може би с плувка и голям крив нос съм приличал на акула в басейна... Нямам идея. Оказа се, че учим в един университет и започнахме да се виждаме от време на време. Иронично, но някак, след толкова време животът ми ме беше срещнал с това момиче отново. Казват, че първата любов ръжда не хваща и тогава се чувствах така, поне някак. Теодора все още ми беше интересна, привличаше ме по някакъв странен начин и толкова лесно ми се получаваха разговорите с нея. Благодарение на общото минало имахме толкова много неща да си говорим. Беше ми интересно да видя през нейните очи как е изглеждало всичко това и през нейните очи не сме били гаджета тогава, въпреки, че бяхме почти неразделни. А причината да се гоним по стълбите според нея беше, че някой ѝ бил казал, че съм искал да я целувам... Интересна работа са слуховете в детските години – тя чула това, аз пък бях чул, че ходя с нея от трето място, та чак тогава в мен се беше зародил въпросът – „да, бе, а защо не“? Сега, обаче, бяхме други хора. И виждах, че тя започва да ме харесва, което беше странна възможност да изживея тази детска любов, която не бях успял навремето, но просто моментът беше неподходящ – тя имаше приятел и така. Аз пък усетих този прилив на  несигурност от това, че тя явно вече беше напред с материала какво правят хората, когато са гаджета, а на мен този практически опит все още ми липсваше.

Минавайки отново през тези спомени, сега си давам и сметка за следното нещо – всички онези връзки, които са ми се стрували неприключени и изгубени, всички онези момичета, които съм искал толкова силно да бъда отново с тях, с много малко изключения, но животът отново ме е срещал с тях по всякакви странни начини и на различни, странни места, позволявайки отношенията ни да преминат на различно ниво от преди. Чудех се дали животът нямаше да ме срещне отново и с Петра. Повечето от тези довършителни щрихи свършваха по един и същи начин – изчерпваха всичко непреживяно достатъчно бързо, но от пък от друга страна – надграждаха вече преживяното, за да му дадат един спокоен завършек. Кати донякъде беше изключение, защото там повторенията бяха повече.

***

Има една такава вододелна линия при жените, която ги дели на умни и още по-умни. Умните жени си намират мъже със самочувствие, пари и интересни лафчета с идеята, че ще ги опитомят, вържат, дресират и в крайна сметка – покорят, но повечето се ограничават просто до въртене на опашка и нещата започват да се повтарят - за тяхно лично неудовлетворение и за забавление на отсрещната страна. По-умният тип жени знаят, че ако мъжът до теб е прост, грозен и с криви крака, това не подлежи на промяна, но ръждясалото самочувствие и забавеното темпо се компенсира изключително бързо и лесно с натискането на правилните копчета. Правилните мъже просто не прекарват толкова много време по барове и заведения, за да знаят правилните реплики, но пък една правилна жена знае какво да прави, когато попадне на хубав материал – взема длетото и започва да дялка като Татко Карло. Не случайно една мъдрост казва, че зад всеки успешен мъж седи по една велика жена. За разлика от тях, умните жени просто се занимават с рендосване (буквално) на „готов“ материал – другото изисква прекалено много усилие - да дялкаш някакво там чепато дърво, при положение, че оформени мачовци има във всяка дискотека и всяко кафе. Затова и изискванията им са подплатени с високи претенции, за да могат да изберат от богатото предлагане на дървета – като бабите, дето опипват и стискат един по един всички домати в магазина, все едно ги избират за изложба.

Всички се учим. Не, не съм прав! На всички ни се дава възможност да се учим, но малцина правят този избор. Понякога е много по-лесно да повтаряш едни и същи грешки и да имаш оправдание, че всички сме хора, всички грешим, всички се учим. А всъщност хората много добре осъзнаваме нещата, които вършим и ни е готино да си правим както ни харесва, а не както да ни хареса.

И животът има своята ирония да ни показва някакви неща, понякога с невероятното чувство за хумор, от което може да ти се доплаче. Като например – първото ми голямо натискане беше с момиче на име Рени, с което се запознах на едно новогодишно парти в апартамент, който беше съседния на този, в който преди живееше Теодора.  Принцът вече е разпъпен левент, ходещ редовно на тренировки, за да сипе излишъците от тестостерон някъде в най-буйния си период, когато пуща и дълга грива, която пък подпира с диадема за фръцня и да не му влиза коса в очите, а не щото реално има нужда... На партито повечето момичета са доста настъпани, обаче Рени е кокетна и върти опашка със завидна лекота, привлечена от моя пакостлив характер, който почти ме докарва до това да се самовзривя на терасата поради пълната ми непохватност да боравя с пиротехника, подплатена от безкрайното самочувствие, че съм експерт по всичко. Самочувствие, което с времето беше отрегулирано от многократните ми опити да се правя на електротехник, което не е за този разказ в момента.

Рени беше впечатляващо ефективна. Животът ме е срещал със същества, които са ме впечатлявали от нулата, давайки ми увереност за едно от малкото неща, за които имам сравнително твърдо мнение – сексът или ти е в кръвта, или не ти е, поне за жените. Щото жените могат да правят секс с теб и с дрехи, докато мъжете трябва да се научат на много неща така или иначе, най-вече – на дефиницията на някои работи. И на комплименти. И на това да знаеш как се живее този живот. И на това какво искаш от него. Също – и как да си го получиш. А дали Рени не знаеше? Докато седях на един стол на терасата и забърсвах обгорелите си ръце от сажди, щото кой да каже, че римските свещи се държат с фитила нагоре, тя дойде и просто си седна в моя скут, продължавайки някакъв много незаслужаващ довършване разговор, започвайки да върти пръсти в косата ми.

- Имаш много хубави очи. И страхотни къдрици...

Боже мой, наистина имах страхотни къдрици, които дълго време не можех да преживея, когато косата ми започна да оредява и трябваше да я подстригвам по-късо, за да я запазя за по-дълго време това, което оставаше от нея. С години страдах как тази загуба ме лишаваше от възможността да бъда безчувствена машина за прелъстяване на меки душици, докато в един момент не разбрах, че момичетата може и да харесват момчета с къдрици, но жените харесват красиво оплешивяващи мъже, защото... защото жените си имат причини за всичко!

- И какви здрави рамене... - ръцете ѝ се спускаха надолу по мен и не спираха. - О, и оформени гърди. Тренираш ли нещо?

- Тренирам бойни изкуства.

- Ммм... Имах едно гадже, което беше футболист, той имаше такива хубави гърди – продължи да се любува тя на тялото ми, радвайки му се с длани през блузата.

Това последното го чух много ясно. Такива ясни моменти имат способността да се превърнат в повратна точки на разговора, а като изкусни графични дизайнери но собствената си реалност знаем, че трябва да изберем инструмента за редактиране на криви, да цъкнем върху точката, да изтеглим водачите на кривата на Безие и да построим продължението на общуването ни така, че то да ни отведе до желаното от нас място. Или поне да ни води през желаните от нас местности, ако желаем да се наслаждаваме на пътешествието, без особени претенции.

Като вече гърмян заек, виждах, че имам много богат избор как точно да възприема казаното. Провалът е свързван с това, че човек не успява да поддържа достатъчно ясно в главата си каква е целта, която си е поставил в дадена комуникация. Сега се разхождах по брега на реката и една неправилна стъпка можеше да позволи на егото ми да се подхлъзне на някой мокър камък, проявявайки се като сдуханяк. Грешка, която многократно допусках с Кати, защото ми пукаше и исках да имам контрол над резултата. Тук това напрежение просто липсваше, не, че бях намерил Рени на улицата, но пък няколко етажа по-нагоре дали променят нещата кардинално? Затова и реакцията ми беше хомогенна на желанието ми просто да се забавлявам, все пак беше нощта на Нова Година.

Безмълвен свидетел на цялото това нещо ставаше моят пръв приятел Ивайло, с когото дружбата ми започна по най-типичния начин, по който едно мъжко приятелство може да започне – с бой. Аз бях в период, в който бях решил да ставам лош като големите, а той ми изглеждаше като много невинно детенце, което мога преджобя за едното самочувствие, щото в трети клас едва ли имаш нещо ценно, поне по онова време. Сега Ивайло е по-голям и по-плешив от мен, но тогава бяхме сравнително равностойни.

- Дай парите!

- Къв си ти, бе?

Тупаник!

После животът ни срещна на курсовете за подготовка за кандидатстване след 7 ми клас и се сдушихме, превръщайки се в най-добрия ми приятел по същата схема, по която се случваше любовта в живота ми – с пауза между отделните периоди.

Сега го намирам за иронично, че аз съм привлякъл нечие внимание в присъствието му – той си вървеше красив, строен и висок младеж, а аз бях просто едно леке с цици, къдрици и диадема, което си беше повярвало след малко трениране на ритане на въздуха. И да – по това време вече не ме слушаше главата и явно глупостите ми бяха достатъчно цветни, за да се предпочетат пред мъдрото мълчание на Ивайло.

Другите празнуваха във всекидневната, имаше и лек бой за телевизора – момичетата искаха да гледат Планета, момчета – TV1000. Ние тримата потайно се вмъкнахме обратно в малката кухня през терасата, загасихме лампите и залостихме вратите. Апартаментът беше малка гарсониера, която беше превърната в ергенска квартира на домакина, затова в кухнята имаше легло, вместо голяма маса. Сладките приказки между тримата заглъхнаха в тихата прегръдка на меката, едва доловима светлина, която нахлуваше през прозорците. Двамата с Рени лежахме на леглото, Ивайло лежеше на пода и му се говореше, но моите устни бяха заети да проучват новото ми запознанство, а когато нейните не бяха, не и оставаше дъх от вълните, които тръгваха от шията ѝ и се разливаха по цялото тяло, също като ръцете ми, които съвсем естествено намираха пътя към нейните преживявания. Не знам какво беше по-различното, може би синастията - това, което толкова не ми се получаваше с Кати дълго време, ми се получаваше толкова естествено с други момичета до степен, че все едно бях направен само за това и можех да играя тази игра много, много, много дълго, но с подходящия човек. Иначе имах някакъв лимит от около два часа, след което винаги следваше едно и също...

- Пст?

- ... !

- Псссссст?

- Сус, бе!

- ПсссссЪЪЪЪът!!!

- Кой си ти?

- Вътрешната ти природа.

- Нали в момента те следвам?

- Какво следваш?

- Скорпионските си аспекти следвам – отговорих на въпроса, без да отлепям зъби от рамото на Рени.

- О, те са много по-дълбоко, миличък. Сега си все още под влиянието на своя асцендент...

- Добре, отивам да дълбая...

- А Венера в Лъв какво мисли по въпроса?

- Ще питам като стигна до там.

- Не, не, ти първо искаш благоволението на Венера в Лъв, после позволяваш на скорпионските си аспекти да разпространяват славата ти по безкрайната шир.

- А ако не?

- Ако не, отиваш да си вземеш още едно парче от баницата, ако е останало, и се молиш да ти се падне нещо по-добро.

Вътрешната ми природа беше безкраен източник на какво ли не, но в такива ситуации понякога пречеше Много, защото беше решила, че като ми дава много има правото и да изисква МНОГО в замяна.

Повдигнах се на ръце и се опитах да осмисля това, което се случваше в главата ми по някаква странна причина, и с лека вътрешна досада, щото аз вече тук съм бил и знам как продължава тая работа, а тъкмо щеше да ми се отвори парашута тая вечер...

- Гледай сега, така и така си се изправил вече, що не я огледаш хубаво, за да изпълниш капризите на Венера, пък ако тя остане удовлетворена, можеш да си продължиш, докъдето си стигнал? Пък на момичето остави да си мисли, че ѝ се любуваш колко е красива 😉

Разумен аргумент, нали? Вътрешната ми природа може да пише красиво, да говори красиво и да използва цялото това могъщество срещу слабохарактерната ми и безпомощна личност, за да постига всички тия неща, които си е наумила. Освен това може да манипулира събитията и пространството до степен да ме вкарва в приключения, заради които вече не искам да ѝ се противопоставям.

Вгледах се внимателно в Рени, въпреки, че бях наквасил вече с шампанско, което беше много удобна територия за моята Вътрешна природа, сякаш някакво ограничение, което я потискаше през останалото време, спираше да работи. И Рени беше хубаво момиче, определено носеше сексуален заряд, движеше се по привлекателен начин и ми натискаше правилните бутони. Обаче липсваше онази рафинираност и нежност, с която Кати ми бъркаше в душата. Дори в тъмното, можех да видя разликата в деликатността на кожата ѝ, а очите ѝ бяха прекалено тъмни за изискванията на Венера. Устните ѝ нямаха онзи блед, розов цвят, а бяха наситени и плътни и вероятно плътското привличане за нея щеше да е по-силно от всичко останало, което би ме ограничило да разгърна пълната си същност в мащаб. Разговорите ни бяха леки, но нямаха дълбочина, а на мен ми трябва жена, която да може да поддържа мозъка ми в непрекъснато въртеливо движение, дори когато мисля как да я съблека. Особено тогава.

„Това ли искам за себе си?“ - тази мисъл си беше вече „лично“ „моя“, породила се в момента на осъзнаване. Всички части, които бяха дискретни и видими допреди малко, сега постепенно се сляха обратно в едно хомогенно цяло, обединени от общи разбирани и интереси, които дори да бяха генерирани от Венера в Лъв, бяха приети единодушно – че искам онзи път да е специален, запомнящ се – също като човека, с когото да се случи това.

- Трябва да тръгвам. Ако искаш да ми се обадиш, вземи моя телефон от домакина.

- Ако искаш ти да ми се обадиш, вземи моя телефон от домакина.

Ставайки от леглото, усещах колко топлина беше започнало да излъчва тялото ѝ. Излязох от стаята, а Ивайло заключи след мен, без да светне лампата, което ми даде преднина да се изнижа достатъчно дискретно, преди любопитните орки в другата стая да се опитат да нападнат отново крепостта, за да видят какво се случва вътре. Навън беше освежаващо студено, за да се донамести всичко в мен. Съзнанието ми крачеше уверено към вкъщи, без да погледне и за секунда назад. Ситуации като тази в даден момент ми позволиха да изпитвам невероятна радост от собствената си абсолютна безкомпромисност, което може би звучи нелогично как човек може да изпита по-голяма удовлетвореност от това да се лиши от нещо, вместо да го получи.

Цялата история завърши и с хепи енд – Иво не се е налагало повече да лежи на студения и неудобен под, а топлината на Рени е създала качествен топлообмен между двамата, което ме кара да се чувствам ужасно готин човек, защото хората си прекарват добре и в мое присъствие, и в мое отсъствие, т.е. има моменти, в които не преча на никого.  Тая работа така и не продължи чак толкова дълго, след около две седмица и двамата се разделиха все така девствени като камъни, за моя пълна почуда. След това преживяване, връзката ми с него се задълбочи още повече, въпреки честите шеги, че сме си станали нещо като баджанаци. Тази история изскачаше често, а понякога прехвърчаха искри помежду ни, когато се вадеше в неподходящ момент и пред неподходящи хора. Защото някои неща трябва да си останат в мъжка компания и толкоз.

Но за мен си остана важно разбирането колко трябва да внимаваш в какво състояние оставяш една жена и в чии ръце... Принципно говоря.

- Още малко вино? - каза Елвира и доля чашата ми.

Огледах се наоколо и спокойствието на обстановката ме превзе – двамата се къпехме в нежната светлина на няколко запалени на пода свещи, прозорците бяха отворени и свежият въздух си играеше с пердетата. През цялото време не усещах напрежение от присъствието на Елвира – тя седеше с отворено съзнание и се наслаждаваше на историята ми истински.

Замислих се колко малко са хората, пред които бих разкрил сърцето си по този начин. Бях благодарен и щастлив, че Елвира беше толкова специална и част от живота ми. Усещах как нейното присъствие се пропива в мен и бавно ме променя. Чувствах се малко по-различен човек от меката, разпарчетосана пихтия, която слезе от самолета преди няколко месеца.











Гласувай:
12



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: noir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 285247
Постинги: 256
Коментари: 860
Гласове: 13300
Архив