Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03 18:46 - Петра (част 40)
Автор: noir Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1629 Коментари: 1 Гласове:
7

Последна промяна: 31.03 19:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Правило номер едно – не си дръж телефона в джобовете на дънките. Естествено, като бях млад, нарочно си купих тънка Motorola, точно за да мога да си я завирам... където ми падне. Не, не в този смисъл. Това е повече за онези момичетата, които харесват приложението за ритмична вибрация, имитиращо пералня машина, епилатор, дажкузи... сещате се. За тях са сложили и едни специални маркери под капака – изглеждат като дупка, зад която има бяла хартия, която става розова, когато се намокри - условие за отпадане на гаранцията поради „експлоатация, която не е съобразена с основата функция на устройството“.
 
Нямам много информация какви са били хората интелектуално преди появата на „умните устройства“. По спомен, имаше две основни групи индивиди – такива с телефони Nokia, и такива с Motorola. После богатият избор развали всичко. Аз бях от втория тип, въпреки, че нямаше как да пропусна модата да имам Nokia с фенерче. Нали казват, че разнообразието е солта на живота, ама и малко мед не е пречи понякога, особено, ако решиш да се обвържеш, както аз направих с избора на марка. Кой е този, който твърди, че моногамията те оставя без разнообразие? Motorola с антенка, Motorola без антенка, Motorola капак (или мида... т.е. нещо като тоалетна дъска – бел.авт.). А сега имах и Motorola умен телефон с Android, който беше модел „Edge”, в превод „ръб“ - точно като мен! Но, явно заради големия му интелект, телефонът вече не ми се побираше в джоба на панталона, затова го държах в раницата, която, в крак с модата, имаше специално проектирани джобове за „умни устройства“.

Сега телефоните ставаха все по-големи, след като преди това бяха минали през период на миниатюризация. Но в началото бяха направо огромни! Виждал съм мобилни телефони, които приличат на стационарния на баба ти, а към тях има прикрепена никел-кадмиева батерия, която тежи колкото акумулатора на жигулата на чичо ти! Моята първа Motorola беше модел  T180 с антенка, на размер и тегло - колкото половин тухла, и се явяваше по-скоро наказание, отколкото придобивка. Причината – тривиална. Бях си загубил компактния и скъп телефон и сега търкалях нещо, което вече беше демоде. Но в класиката имаше толкова страст, че в един слънчев ден, когато с много помощ от висшите сили бях успял да прикоткам Минкси вкъщи, въпросната Motorola, или както я наричах – Мотопръчка, почти я докара до екстаз от нищото.

Историята е следната – прибираме се от зигзагообразно кръстосване на улиците и аз, ей така, небрежно, я сграбчвам за кръста и я тръшвам на леглото. Започваме да се отдаваме на младостта си с невиждана жажда, все едно беше лято, и вместо върху удобния креват, сега мислено се въргаляхме някъде в сламата. Не разбирах дали фактът, че не можеше да си намери място се дължеше на безкрайния ми сексапил, който караше кръвта ѝ да кипи или...

-- Котка, нещо ме ръби!

Моята горда, 24 каратова усмивка озарява и без това слънчевата стая.

-- Нормално!

Защото - какво можех да отговоря на онази възраст, в която си вярвах прекалено? Придърпвам си я обратно, за да не се разсейва много, обаче Минкси определено е по-шавлива от обикновено. Което само в началото изглеждаше обнадеждаващо.

-- Абе, котка, нещо голямо и твърдо ме ръби...

Така, де! Аз тогава наистина бях много млад и много самонадеян, в собствените си представи се вписвах много комфортно в това описание, което може би беше причината момиче като Минкси изобщо да седи в една стая с обикновено момче като мен.

-- Да, нормално...

По това време сме „пресни“ гаджета с Минкси и тя още не се е запознала с габаритите на моя камион за носене на промишлени количества удоволствие (добре, де, може би „баничарка“ - бел. авт.). Тази работа започва да ѝ се струва много любопитна. Поглежда ме с едни огромни очи с едни огромни зеници, една изненадана физиономия, все едно е писала на Дядо Коледа за кукла „Барби“, а е получила Ламборгини, след което започва един тараш по моите панталони, ама по летищата в Южна Америка не са ме тарашили толкова, а там туристите ги пребъркват я-ко.

Минкси, освен всичко друго, е страшно игрива. Това си го знам и се подготвям за шоуто! Облягам се назад, отпускам се върху леглото, слагам ръце зад врата, все едно съм боса на нивото, и почвам да се наслаждавам с надеждата, че ще ми докопа джойстика и ще ми превърти играта. И се започва едно търсене, ровене по джобовете, инспекция... Обаче ръбати предмети – няма! Бре! Все пак тя, за да се увери, че съм мъж по първични полови белези, решава да направи последен опит, слага длани на бедрата ми, точно над коленете, и започва да ги движи нагоре. Бавно. Никакви препятствия.

-- Хм?

Смяна на стратегията. Започва с напипване (или потупване), като е малко по-чевръста този път, все едно дланите ѝ са чистачките на Вартбург, който случайно се е оказал извън гаража и е заваляло дъжд. Пак нищо! Може би кутрето и се е докоснало до някоя издутина някъде, защото престана да тършува и се облегна назад, седнала на коленете си.

-- Какво беше това, бе, котка?

-- Телефонът ми! - Троля аз, абсолютно безочливо, дори с риск това мое своеволие да ме остави на сухо още месеци.

-- Опитваш се да ме вкараш в леглото с телефон в джоба?

-- Всичко стана много бързо, нямах време да го извадя. Ще ми помогнеш ли, в джоба ми е?

Минкси изглежда доверчива, хваща с една ръка ръба на джоба на дънките, с другата бърка смело. Опипва – нищо.

-- Тези дънки са с дълбоки джобове, - казвам аз, докато се опитвам да не се смея, въпреки, че се забавлявам истински.

Ръката ѝ стига дъното да джоба и продължава да се опитва да напипа каквото и да било там.

-- Мисля, че е в другия, - казвам аз с неслизаща от лицето озъбена усмивка.

Минкси, все така доверчива, проверява и другия. Пак нищо! За всеки случай, ме потупва с ръцете по външната част на джобовете, след което започва да ме гледа изпитателно, при което усещам как се събират буреносните облаци над главата ѝ. След малко прогнозата предвещава да завали дъжд от шамари. Понеже съм си свикнал вече от предишните гаджета, защо си знам, че когато си секс икона, това предизвиква огромно сексуално напрежение в другия, натрупва се и накрая трябва да избие по един или друг начин. Както е установил Фройд – насилието е признак на сексуално влечение.

Аз се правя на пълна лисица, надигам се леко и казвам:

-- Ааа, ето го там на нощното шкафче. Виждаш ли, не съм в леглото с телефона. - След което, вероятно предизвиквайки момент на успокоение с моята диверсия, я хващам за ръцете, облягам се назад и си я придърпвам обратно към мен, за да може да продължи да ме натиска отгоре като преспапие – купчина касови бележки.

Нещата бавно влизат в релси, моите бодри ръчички започват да си проправят път към кошницата със сладки праскови в очакване да напипат богат урожай. Отварям очи, за да придобия визуална обратна връзка дали не ставам прекалено пробивен, когато осъзнавам, че Минкси през цялото време ме гледа втренчено, докато се целуваме. Стряскащо!

-- Какво има?

-- Котка, нещо продължава да ме ръби...

На мен тъкмо започваше да ми става хубаво от интимната обстановка, ама вече не смея да си правя гаргара с момичето, че не ми се щеше да ме остави в това незавидно мое състояние сам. Но явно и тя е мотивирана да премахне убиващите бариерите помежду ни и на своя страна се изправя и започва отново да ми изучава анатомията пипнешком, не непременно по начина, по който аз бих желал. След известна доза напипване стигна до извивките на таза над бедрата ми, които явно стърчаха повече, та или моята анатомия беше прекалено широка, или нейният – прекалено тясна, но видимо се ръбехме с кокали един-друг. Несъвместимост!

Изобщо, от позицията на жизнения си опит, вече мога да кажа спокойно, че хърбавите жени, които са на кориците на списанията, са една огромна трудност в моментите на бурна близост! Затова и те обикновено си падат по момчета с телосложението на Боримечката. Избягват принцове, защото липсата на повечко мека тъкан, която да поеме от енергията на ожесточеното кинетичното брауново движение, прави онази работа да се чувства като на война. А след като хубавото приключи с края на почивните дни, трябва да отиват на работа, осеяни със синки, все едно са играли пейнтбол, докато яздят неоседлан кон.

***

Парен каша духа, затова сега телефонът ми седеше в джоба на раницата. Тъй като свърших много по-бързо с Катя и компания, отколкото Робърт вероятно се надяваше, реших все пак да отида в офиса с надеждата да се промъкна в Стелт режим, все едно изоообщо не съм закъснял. Не, че Биг Брадър не виждаше всичко, но аз щях да отричам до последно. Влизането в асансьора е подходящ момент човек да провери за получени съобщения и пропуснати обаждания, на които не може да отговори, заради липсата на обхват. Но все пак...

Моника: Хей, Лъв!
Принц: Мон?

„Какво искаш, Моника?“ - замислих се, загледан за момент в екрана на телефона, едва, когато бях отговорил по навик.

„Вече съм те преживял. Не зная защо ти пиша.“ - ядосах се мислено на себе си, след като бях пратил съобщението.

Идея си нямам поради каква причина беше решила да ми пише този път, но определено с нея винаги трябваше да внимавам. Дори едно невинно „хайде да се видим на кафе и да си поговорим“ можеше да има неочаквани, понякога продължителни развръзка. Взаимоотношенията помежду ни можеше да са една прекрасна основа за заснемането на сериал, в който трети сезон вече беше пренаписан първи.

Познавахме се продължително. Да, думата е точно на място – „продължително“, защото не просто бяхме прекарали толкова време един с друг, ами то сякаш започваше да тече много бавно, когато бяхме заедно. А когато времето почти спре, сякаш не отиваш никъде, релативно, в собствените си представи. Но тук, на Земята, то продължава своя неумолим бяг, без да се интересува от личната ти статичност. Относително погледнато, всъщност всичко останало се случваше много по-бързо, значи ние изоставахме в собствения си сапунен мехур.

Вратите на асансьора се отвориха на дванадесетия етаж, на който беше моето бюро. Аз все така бях в мислите си и дори не се замислях, че мозъкът ми имаше програма за навигиране в позната обстановка, за да достигна своята цел, минимизирайки нараняванията по пътя, получени от сблъсък с обекти от средата. Промъкнах се тихо, напредвайки незабелязано като мишка в хамбар между останалите служители в полу-отворената част, все така невероятно разсеян. В изневиделицата, точно пред мен се появи Голямото Пиле:

-- Тъкмо теб търся, ела с мен.

„Та-даа!“. Добре, колко ли точно съм загазил в момента? Знаех си, че скапаното порно ще ми съсипе живота един ден, ама не очаквах да е точно по този начин.

Влязохме в една от заседателните стаи, което ми докарва сърцебиене, заради една скорошна случка. Сядаме и се започват някакви общи приказки, без особена конкретика.

-- Знам, че сте много близко до работещ модел, но трябва да те пренасоча към бизнес отдела, които имат нужда от твоята помощ.

-- Как така? - Този разговор ме хвана неподготвен.

-- Ти си единственият кадър, който можем да им отстъпим – имаш реален опит в бизнес среда. Останалите от екипа са IT-та и няма да се справят. Но проектът, по който ще се работи, може да се окаже много по-стойностен.

-- Но защо, нали сме на финалната права, показахме резултатите, които очакват? И защо все аз го отнасям. - Не издържах и станах прав.

Разговорът беше възмутителен и не си сдържах нервите.

-- Разбирам те, но натискът е голям и все още имаме ултиматум, чието изпълнение ще започне от мен.

Голямото Пиле говореше спокойно и почти не реагира на изблика ми. Беше права. Застъпваше се за мен, доколкото може, но някои неща не зависеха от нея. Тя също имаше шефове. Реших да сътруднича и седнах обратно на стола.

-- Добре. Права си. Какво трябва да направя?

-- Намери Юлс на шестия етаж – веднага, след като подминеш заседателна зала „Айнтховен“, Първото бюро, вдясно. Може да се наложи да прекараш повече време с техния екип, затова ще ти дадат и работно място на етажа.

Нямах много неща, които да взема от бюрото си – тефтер, слушалки, чаша. Напъхах ги в раницата и се запътих към асансьорите. Чувствах се предаден. Не от някого конкретно, може би от целия свят. Мислех, че правя правилните неща и поради това ми с полага хубав живот, в който трудностите не ме застигат. Но Вселената явно не работеше така. Тя днес имаше планове за мен и моята гордост заставаше на пътя отново и отново. „Защо точно аз? Не правех ли всичко както трябва“ – мислех си. Вратите се затвориха и кабината потегли надолу. Чудех се дали това не е спускане към ада. До този момент винаги се получаваше така, че работех на последния етаж във всяка компания, от която ставах част. Беше нормално част офисът на някой директор да беше на същото ниво, което само подклаждаше усещането ми да се чувствам специален. Но сега се случваше точно обратното – бивах приземен със страшна сила.

Вратите се отвориха на шестия етаж и от асансьора излязоха всички словесни караконджули, оваляни в сажди, които бях успял да избълвам през това време.

-- Здравейте! Юлс?

-- О, здравейте! Вие сигурно сте талантливият аналитик, който Ирина ни препоръча. - (Ирина беше името на Голямото Пиле – бел. авт.).

Това посрещане ме накара да се почувствам неловко, защото не знаех какво да очаквам.

-- Ирина винаги се опитва да представи хората си в най-добрата светлина. Да си говорим на ти?

-- Да, става! Вземи си един стол, искам да ти разкажа от какво имаме нужда. Имаме няколко инициатива, свързани с разбирането на клиентското поведение и начините, по които можем поддържаме клиентската лоялност. За нас е важно да можем да разберем кога те са склонни да престанат да използват нашите продукти, за да можем да им предложим пропорционални условия, например.

Юлс отвори нещо на своя компютър и аз се приближих, за да мога да гледам.

-- Ето това е базата от данни, която ползваме, - продължи тя. - Тук се намират клиентските данни, а тук са различните пасивни продукти. Поискали сме ти права, можеш да опиташ да ги достъпиш. Разгледай ги, а след това ще коментираме въпросите, които ти изникват.

Към този момент, нещата ми се струваха абсолютна глупост и не знаех какво правя тук. Изложението на Юлс беше достатъчно абстрактно, че да си представям как формулирането на бизнес цел е сложно. Това означаваше, че ми бяха дали непосилна задача, на която трябваше да намеря решение, дори ако никой не можеше да даде формулировка.

Увлякох се в разглеждането на данните в базата достатъчно, че да наваксам за сутрешното си закъснение. Имах нужда някой да ми обясни практически нещата, които виждах там, защото още нямах никаква реална преценка с какво се захващам.

Пробрах се директно в квартирата. Беше тихо, Елвира видимо не беше тук. Имах нужда да поговоря с някого за всичко това, което ми се случваше. Погледнах телефона си. Моника не ми беше отговорила.
За момент пръстът ми се извиси над името на Петра в адресната книга на чата.

„Дали да не...? Не, не! По-добре не.“






Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. noir - ~ N ~
31.03 18:50
Цялата поредица е свалена в момента за редакция. Има места в сюжета, където съм се отклонил значително и резултатът не ми допада. Благодаря ви за търпението и интереса към тази история.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: noir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 512116
Постинги: 312
Коментари: 971
Гласове: 14391