Тихо гледаш през вратата,
нима навън е твоето сърце,
питам се къде ти е душата,
за да я взема за трофей?

С поглед галиш моите криле
и ме гледаш мило и покорно,
разговорът ни върви добре,
но приготвила си ми отрова.

Застинала, дори не мърдаш,
тихо стискаш я в ръце,
в лицето мое да я хвърлиш,
чакаш подходящия момент.

Да си тръгнеш рано ще те пусна,
своя любим мигом ти ще навестиш,
ще погалиш нежните му устни,
а на мен ще трябва да простиш.

Сърцето ти препуска лудо,
вечно влюбена в него ще си ти,
не би могла да искаш друго,
освен мъжа на своите мечти.

А той бавно свлича се безмълвен,
любимият е мъртъв в твоите нозе,
от болка очите ти със сълзи се изпълват,
отровата ти бе приготвила за мен.

Сега мен и себе си проклинаш,
но при мен не можеш да се прибереш,
един единствен празен спомен имаш,
а той безмилостно отвътре те яде.