Ще те срещна някъде във бурното море,
заградено от светкавици на хоризонта,
под затиснато от облаци, навъсено небе,
върху вълни високи, подмятащи скромната ми лодка,
сред вятър буреносен, носещ се от изток,
и във леден дъжд, отгоре ми изливащ се безспирно.

Със залеза ще изчезне и последната надежда,
че някога отново ще отворя входната врата
и пременен в най-хубавите си одежди,
ще се провикна - "Майко, най-накрая се прибрах!
От дълго скитане се върна твойта скъпа рожба
и видя ли, че напразни бяха твоите тревоги!"

Но няма, няма вече светлина,
сами звездите чезнат във мългата;
дори Луната днес е по-черна от нощта;
птичи крясък единствено раздира тишината.
А между разхвърляни наоколо отломки разтрошени,
някъде върху скалите, премръзнало тялото лежеше.

Насред мъртвия покой - шумът на морските вълни.
От сутрешния хлад, Слънцето пробужда със целувка.
През премрежения поглед виждам само твоите коси
и чудя се дали всъщност не сънувам -
корабокрушенец, най-накрая срещнал своята съдба,
а душата му да вземе, над него надвесила се бе смъртта.

Не зная - в този миг спаси ли ме или ме обрече,
когато плахо стисна в дланите си моята ръка,
и вечно сърцето мое ти принадлежеше, щом изрече:
"Страннико, ти жив си! И вече ти на себе си ела!".
Всичко сякаш спря във този миг, когато нежно ми запя  -
лежах във плен на устните ти и на небесния ти глас.

Дълбоко вдишах въздух с аромата на море,
пълнокръвен, животът в мен мигом се завърна.
Истинктивно, към теб протегнаха се моите ръце,
сърдечно в благодарността си, за да те прегърнат.
А ти уплаши се и отбутна се от мен с опашка,
и от скалата хвърли се в бурните води със плясък.

След теб пъргаво се аз затичах
и в морето също хвърлих се от високите скали,
без страх, защото безкрайно много вече те обичах,
че дори на край света да те последвам бих.
И за да остана вечно там, където живее моята любима,
плувах все по-дълбоко, където даже Слънцето не стига.

Понеже знаеше смъртта добре -
не може никого да отведе,
ако душата се не предаде,
видя невежеството жалко -
яви му се като русалка...
Така почти успя... без малко...

дойдох да гласувам за третия клип, но се изненадах от хаотичната астрология в предишния постинг (:

Това са ми възможностите. Благодаря за коментара.

А може и да е била сирена ;-) ... Благодаря!

Щом пътя води в мрачната геена
не струва да последваш и сирена...

Правилно! Това е есенцията на стихотворението - мъжете ще се затрием за едното нищо... :-)

Правило номер едно !
Совите не са това , което изглеждат !
И ние сме евини щерки и знаем Коварство и любов .

Мхм :-) Благодаря за коментара, panazea!

Аз пък май за пръв път те чета, Лъвчо. На моменти ми се губи римата тук, но като цяло ми харесва. Дерзай!