Сиянието ти ефирно нека ме срази,
с което грееш във небесно синьо
и в мастилото на мислите ме потопи,
в нозете ти аз нека изтека, Богиньо.

Взорът ми е вечно в тебе прикован,
а ликът ти – в ретините отдавна прогорен,
духът ми - непоколебим като в корито на река,
във всеики миг напред към теб е устремен.
 
Вземи от мен и нищо нека не остане,
обвивката ми на пода остави да се свлече
и прошепни в ухото ми с гласа си ален,
докато сърцето ми изтръгват твоите ръце.
 
Нощта не ще да е за мене страшна,
от утрото се много повече боя,
вечността е сладка, ако бъде наша,
и непосилна е, облечена във самота.