Обгърни ме с мислите си като одеяло,

мислите, от които раждат се цветя,

остави и времето за малко да остане спряло,

докато във мен се разлиства пролетта.

Със сиянието си - вдъхни ми от своята надежда,

за да може слънцето във мен да заблести,

и вдишай с тялото си утринната свежест,

а след това - на крилете си ме понеси.

Отнеси ме там, където се изгубва взорът,

възнасяйки се все по-високо, по-леки от перо,

сякаш изчезнали далеч от всеки поглед,

а всъщност – със Вселената слели се в едно.