„Слуховете за моята смърт са силно преувеличени“ ~ Марк Твен

Но може би от творческа гледна точка, това не е съвсем грешно. Понякога се случва някой да ме пита – „какво стана с Петра“, „пишеш ли още“? Вътрешно се опитвам да измисля някакъв отговор, който подсъзнателно да ме предпази от това да бъда съден за липсата ми на продуктивност в това направление. Понякога мисля оправдание и за пред себе си, доколкото това никога не е правилния подход човек да се придвижва напред. Изобщо, как можеш да се придвижваш в някаква посока, ако си се вкопчил в нещо от страх, че животът ще те отнесе? Но това не винаги е лошо, тъй като повечето непредвидени събития ни отнасят не в посоката, в която желаем. Проблемът е, че повечето такива отминават, а оставаме вкопчени в това, което всъщност трябва да пуснем.

-- Добре де, но в крайна сметка ти защо не пишеш вече?

-- Това е един много интересен въпрос и Ви благодаря, че го задавате.

Обличам водолазния костюм и се гмуркам в дълбоките води на саморефлексията с обещанието да огледам обстановката, без да губя себе си в безкрайни самоанализи, защото дъното е пълно с хора, удавили се от дълбаене в бездната.

Първият въпрос, който ми изниква е „защо пиша“. Зная защо съм писал (в минало време) и това е смесица от необходимостта ми да си прокарвам моралните възгледи, да преживявам някакви ситуации и, разбира се, тайно някой да ми пляска за цялата тая работа. Неочакваният ефект от всичко това е, че докато поучавам другите, сам попивам от собствената си мъдрост, достигайки до разбирането, че на никого не му е работа да дава посока в живота на другите. А всички неща, които мога да ги кажа, мога и да ги кажа сам на себе си, после да ги забравя и все едно не е било. С философското порастване идва и друг ефект, съчетан с физическото остаряване, от което, явно, никой не може да избяга – че в тялото и съзнанието бавно и неусетно се прокрадва една ригидност, която ни вкоренява да вегетираме около собствените си, статични разбирания за нещата. Покрай това идват и заораването в рудиментарните задължения на живота и новите преживявания изведнъж стават все по-редки и дистанцирани едно от друго във времето. За пореден път Лао Дзъ идва да спаси положението, напомняйки ми, че мъдрият всеки ден става все повече като дете, т.е. рязко трябва да дръпна ръчната спирачка на живота и да направя обратен завой. Или както са го формулирали в племето Дакота – „ако осъзнаеш, че яздиш умрял кон, слез“. 

Щом един творец започне да размишлява рационално върху творческия си процес и мотивация, тогава съм готов да се закълна, че е на път да приключи с приноса си към света и да се превърне в обикновен консуматор. С други думи, както дори Илон Мъск е осъзнал – резистори много, батерии – малко. 

В този ред на мисли, преди няколко дни имах подобен разговор с друг творец, защото винаги е по-лесно да сриташ чуждия гъз, вместо своя собствен. Викам му:

-- Що не твориш, бе, лешпер?

Он ми отговаря:

-- Чакам вдъхновението да дойде при мен.

Да, бе, чакаш. Все едно ловецът да се затвори в колибата и да чака сърната да дойде сама, да си отвори вратата и да се предаде. Не стават така тия неща. В гората или си хищник, или си нечия храна. Понякога и двете, щото никой не е застрахован, но е по-добре да имаш избор, вместо да нямаш избор, освен ако изборът не те натоварва, което се случва с доста хора. Затова и има все още толкова много добитък за бастисване.

Нека се върна на моя проблем с писането.

Осъзнавам, че собствената ми самокритичност в последно време ми мътеше водата и това търсене на съвършенството. Конкретното съзнание, гледайки старите писаници, се превръща в едно критично старче, което бърза да си даде непоисканото мнение.

„Какви са тия глупости, бе?“

Прекомерният напън да създадеш структуриран текст не само води до неавтентични резултати; той води до един изкуствен резултат, който има същия гаден привкус като всичко, с което сме залети в днешно време – от храната до новините.

Заключението е, че желания отзвук и приемане се получават тогава, когато оставям изказа си нефилтриран и суров, тоест – пиша, без амбиция. Тъжната новина за драгия читател е, че ще трябва да се сблъска с отстъпващи нива на цензура, които сега действаха като язовирна стена. Още обсъждам с моя агент дали нещата трябва да се случват чрез контролирано изпускане или да залея пресъхналата читателска долина с катастрофална продуктивност, но хайде да не обещавам прекалено много.

Урокът, към който се връщам отново, е че човек не трябва да взима този живот прекалено насериозно. Или поне творящият човек. Сериозното поведение води до затваряне на каквото има да се затваря, което пък пречи на въвличането в нови и неочаквани преживявания, които помагат за трупане на житейски и духовен опит. В крайна сметка – повечето така или иначе ще бъдем затворени в дървена кутия и положени в земята по някое време, това ни е обещано и няма къде да избяга (за моя голяма изненада) и за това не са нужни много тренировки.