Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06 23:40 - Петра (част 30)
Автор: noir Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2155 Коментари: 4 Гласове:
18

Последна промяна: 13.06 23:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

Какво е по-хубаво от това да се събудиш в леглото с красива жена?
Да се събудиш в леглото с две!

Системата за ултимативни преживявания, локализирани в екстремно краткотрайни събития, съкратено СУПЛЕКС, или моята вродена неспособност да спя до късно, ме накара да отворя клепачи. До мен лежеше Джеси, а от другата страна на голямото легло – Елвира.

Напънах се да си спомня дали вечерта е имала някакъв различен завършек от хоризонтирането върху кревата, но единственото, което си спомням, е скоропостижното ми пропадане в страната на сънищата с онази грациозност, в която падащ пирон се потапя в кофичка кисело мляко. То не е и задължително да е станало каквото и да било, за да мога да си разказвам каквото си поискам, нали?

Облегнах се на лакът върху възглавницата и започнах да разглеждам Джеси, докато се чудех какви щуротии ще правя днес, след като приключа със сутрешните занимания. Моята глава имаше нужда непрекъснато да измисля схеми и неща, в които да се увличам, което в моето детство завършваше по няколко различни начина, които можеше да бъдат описани с една-единствена дума – „беля“. Добре, може би ще се позанимавам, а после момичетата ще се събудят и може да имат по-интересни идеи от моите.

Интересен факт, за който аз лично не съм намерил научно обяснение – човек може да усети чужд поглед върху себе си, докато спи, което се случи с Джеси точно докато минаваше личния ми тест за по красота с пълна лекота. Тя отвори очи с невероятна нежност, задъртя се още малко и се загледа в мен, преди нежната усмивка да озари прекрасното ѝ лице.

- Хей!

Аз не ѝ отговорих с думи, вместо това я погалих по косата и докоснах носа ѝ с върха на пръста си, а тя смръщи вежди и се усмихна още повече. Ръката и тръгна да претърсва пространството зад нея за някаква част от мен, за която можеше да се хване, все едно не искаше да е сама при навлизането си в обратно в материалния свят. Като не успя, ме хвана за ръката и я постави върху себе си. В това време Елвира се събуди също, погледна към нас, а очите ѝ издаваха цялата топлина, която в този момент струеше от нея.

- Как спа, Джес? -попита тя.

- Като в рая!

За разлика от мен, двете котки не изглежда да имаха намерение да се надигат.

- А ти къде?

- Отивам да се заземя.

- Много ли ти идваме?

- Много? Елвира, вие сте само две!

- Не се надценявай – отвърна Елвира.

За мен, естествено, беше важно в този момент да се изправя  в цялата си принцовщина, да хвърля тениската, за да може да ме огледат максимално добре, докато си вадех дрехите от гардероба.

- Не е ли красавец? - каза Джеси, сякаш не осъзнавайки, че мисли на глас.

- Да, до последния детайл, - отвърна Елвира. - И повярвай, струва си да го видиш.

Очите на Джеси изведнъж станаха още по-големи, а устата ѝ се отвори от изненадата от това, което чу току-що. Тя се завъртя към Елвира едновременно с възмущение и любопитство, която пък, на свой ред, вдигна вежди и поклати глава. Изчаках погледите да се обърнат отново към мен, за да покажа формата на гърба си и „перките“, докато си слагам тениската.

- Елвира искаше да каже, че вътрешно съм прекрасен също – опитах се да се правя на интересен.

- Да, и това е така, господин Скромен.

- Както казваме вкъщи- „скромността е за хора, които нямат други качества“, – отговорих аз, обърнат вече с лице към тях, намигнах и излязох.

***

Слязох по стълбите, застанах в празното пространство на първия етаж и започнах подготвителния комплекс за подготовка на тялото и съзнанието, преди да пристъпя към изпълнение на форма. Нещо беше различно, обаче. Между мен и тялото ми имаше един невидим слой шум, който ме караше да чувствам външната си обвивка сякаш беше нахлузена в тежководолазен костюм, спуснат някъде много дълбоко в непрогледно тъмните, ледени води на морето. Съзнанието ми казваше какво трябва да се случи, сигналът се поемаше някъде от диспечер, който казваше на тялото ми да се движи, без да мога да осъществя онзи резонанс, който иначе ме караше да го чувствам като мое. Умът ми бавно започна да се размива в мисли и анализи за причините – дали беше късното лягане? Виното? Превъзбудата от снощи? Събуждането в едно легло с Джеси и Елвира? Или неизмитите чинии от снощи? „Боже, каква кочина е тук“ – помислих си аз, докато погледът ми остана върху наредените от снощи неща върху масата в кухнята.

От горния етаж се разнесе женски смях, който веднага грабна вниманието ми, издигна го в огромното празно пространство над мен, и го понесе в галопиращите поля на фантазиите, където преследвах образи на биещи се момичета с възглавници, или шушнещи си неприлични неща в ухото една на друга, или пък не си ги шушнеха...?

„Край, това е“ – казах си аз, изоставяйки заниманията си и първоначалния план. Реших да се насоча към бъркотията, за да мога да се занимавам по-късно в евентуално по-хармонично пространство. Липсата на усещането за присъствие някак помагаше в раздигането. Искрено благославях онова изобретение на човечеството, наречено „съдомиялна машина“, което, като всяка друга гениално хрумване, беше вдъхновено от нечий дълбок, дори безграничен мързел. Колко ли неща още щях да открия за първи път в Амстердам?

Измежду вживяването ми в домакинските задължения като един модерен Пепеляш, двете ми  доведени сестри се дотътриха от бърлогата си, благоволявайки да се принизят до моето ниво на първия етаж, където, предполагам, се е провел някакъв разговор между нас тримата, в който аз съм участвал на автоматичен режим, а спомен от съдържанието му така и не е останал в главата ми. Единствените картини се появят в момента, в който Джеси си взима довиждане с мен.

- А ти ще слушаш ли? - довършвам някакъв диалог, което не зная как съм започнал и за какво се отнася.

- Може би, – отговаря Джеси с дяволита усмивка.

- Ако си лошо момиче, ще трябва да те напляскам, нали знаеш, – завършвам диалога аз, пляскайки леко обърналата се вече с гръб към мен Джеси по дупето, което сега забелязвам колко ужасно секси изглежда в тесните дънки, които носи.

Тя ме поглежда с неустоима, дяволита усмивка през рамо и излиза.

Антракт.

Влизам някъде след началото на второ действие. Принцът води разговор с Елвира, седнали на дивана. Аз се насочвам към моето място и сядам върху себе си.

- Да, мисля, че ще се получи. Бийвъс на моменти се предава, обаче аз съм твърдо убеден, че нещата ще се получат.

- Ти май не се отказваш лесно, а?

- Понякога е така, да. Нормалните хора се отказват когато видят, че битката е изгубена. Аз имам проблем с разпознаването на момента, в който трябва да спреш, да се откажеш, да пуснеш...

- Това понякога е добре.

- Понякога, понякога – не. Разкажи ми за теб, как стигна до сегашната си работа?

Елвира започна да говори, а аз отново започнах да отплувам и да слушам в просъница. Запомних бегли детайли - дошла е тук с приятеля си, после са се разделили, после е срещнала друг. Работила е различни неща – в заведения, магазини, като сътрудник по разни организационни въпроси. И тогава се разделя с въпросния младеж, което отключва бунтарския и период, заедно с желанието да прави каквото си иска с младостта и живота си.

Тривиална история. Чувал съм я вече няколко пъти – от различни хора и в различни версии, но винаги си задавам един и същи въпрос: „защо бе, джанъм, свестни и красиви момичета си съсипват живота все покрай някой олигофрен“. И това ми дава надежда, че и аз може да бъда в центъра на нечий интерпланетарен колапс. И после си давам сметка, че даже и на мен би ми било трудно да се приземя до такова ниво, но фактът, че няма да умра девствен все пак ми дава някакво успокоение. Не, че не възприемах и себе си за олигофрен, просто осъзнавах собствените си ограничения по този, и други въпроси.

Елвира довърши изречението си, хвана с една ръка косата пред лицето си и после с леко превъртане я хвърли назад. Изражението ѝ подсказваше, че докато разказваше последните години от живота си, всъщност достигаше ново ниво на осъзнаване. Някои неща ги виждаш по различен начин, когато ги изговориш. Гласът звучеше като виолончело – едновременно мелодичен и някак проскърцващо тъжен в далечината.

Тя притихна за момент в мислите си, а тишината кондензираше присъствието и на двама ни. След това се подаде отново от дупката си и попита:

- Ами ти?

Което ме хвана донякъде неподготвен.

- Ами аз ... ?

- ... Как стигна дотук?

- До Амстердам?

- До това да постигнеш легендарен статус в Амстердам – не можа да сдържи смеха си, докато ме докосна леко по ръката.

- Много съм далеч от това. Мисля, че тук става дума за някаква стара история, която си чула Кати, докато е изживявала 5-минутното си щастие на връзката с мен.

- Да, бе, пет минутно, хаха.

- Водим ли го тоя разговор?

- Водим го! - каза тя и очите ѝ засветиха от любопитство.

- Знаеш ли, има много ирония в цялата ситуация с Кати, защото тя беше първото момиче, в което се влюбих по такъв начин, донякъде пленен от усещането от допира до нея. Не беше първото ми влюбване, имах няколко предишни, които ме държаха дълго време, но с нея нещата станаха светкавично... И също толкова светкавично приключиха, но аз бях невероятно хлътнал. Като за два дни, даже бих казал – невъзможно!

Като онези горещи дни, в което се чувстваш лек като перце, което се рее във въздуха, радвайки се на собствената си свобода, докато бавно се спускаш надолу. И после, после горещият въздух от нажежената, черна земя те сграбчва в невидимата си прегръдка и те понася нагоре, нагоре, нагоре. Тя беше толкова красива, че в съзнанието ми дори не се зароди мисълта, че мога да стъпвам по една и съща земя с нея. Тя и приятелките ѝ бяха просто публика, аз минах с обичайната си небрежност, направих своето представление подобно на ритуален танц, който птиците изпълняват в разгара на любовния сезон, хвърлях от своя чар с отворени шепи и щом репертоарът ми за вечерта се изчерпа (след около 5 минути), се поклоних и понечих да напусна сцената с достойнство, но тя не ми даде. „Хей, къде отиваш? Ела да седнеш при нас“. До този момент в главата ми нещата между хората изглеждаха като дълга поредица от срещи, разговори, дистанция, която се скъсяваше бавно, много бавно, и на базата на много романтика. Но Кати имаше друг поглед над нещата – тя владееше положението и начините как да получи това, което желае. А тя желаеше да ме допусне много близо до себе си, просто защото ме харесваше. Години по-късно щеше да ми напише писмо, в което разказваше за тази наша първа среща, описвайки ми човек, който нахлува в нейната слънчева система като черна дупка, която поглъща цялата останала светлина и придърпва всичко към себе си, но аз никога не бях виждал себе си отстрани по този начин. Никога не бях попадал в такава ситуация, дори не подозирах за тази своя сила. Нямах нито знанието, нито смелостта как да се възползвам от нея – от силата. И от Кати. Не и трябваше много, за да разбере, че самочувствието на сцената не е обвързано с опитност в женското царство. А на нея това ѝ беше важното в онзи момент. Нямаше значение колко дълбок беше вътрешният ми свят, нямаше значение как аз виждам отношенията между хората. Тя имаше приоритети и това не беше между тях.

И мен ме заболя, истински. Тогава. Следващите пъти, когато пътищата ни се срещаха, изпитах раздразнение, разочарование, може би дори облекчение в един момент. Но първият път болеше. Когато се опиташ да полетиш , но не успееш и срещнеш неприветливата непоколебимост на земята да остане безразлична към факта, че не ти се е получило, въпреки онази малка подробност, че може би нямаш втори шанс. Така е в природата – оцеляват само силните. Аз бях прекалено мек и достатъчно глупав, за да не пазя тази своя уязвимост заради романтичната ми представа, че хората са добри и внимателни към другите и не ги наваряват, особено когато обичат. О, колко не се научих през всички тези години!!!

Хубавото на мекотата е, че бурите могат да те размятат нагоре и надолу, да те огъват и прививат, но когато вятърът утихне, небето пресъхне и облаците се отворят, тревата, изпомачкана и налягала по земята, ще надигне отново глава щом лъчите на слънцето я погалят, извисявайки се над треските от изпочупените твърди и горди дървета наоколо. И да, дъждът, който те е бил безжалостно до преди малко, след това се просмуква в корените ти, за да ти даде необходимата сила да протегнеш ръце към небето. А едно от най-хубавите неща, които могат да ти се случат в оскъдната на ресурси савана, е когато някой носорог ти се изтропа с целия си ресурс отгоре. Да, животът непрекъснато ще хвърля по теб всякакви неща, но ти трябва да взимаш от тях само ценното така, както цветята извличат минералите от торта, за да цъфтят с невероятните си, наситени и хипнотизиращи цветове в ярки окраски, чрез които геометрията манифестира божествената си красота.

Адаптирай се. Импровизирай. Преодолявай.

Като си избърсах сополите след няколко дни, видях, че и най-сивият облак има светли контури. Красивите жени се интересуваха от мен. Имах ужасно много неща, които ми бяха дадени. Останалото зависеше от мен – опит се трупаше. Силното тяло можеше да стане още по-силно. Увереността и самочувствието се развиваха, също както и уменията. Имах чудесна основа и само можех да добавям. Приех този първи неуспех като всяко друго нещо в живота – като предизвикателство, което чака да бъде покорено. А в това имах опит и подход – всеки проблем бива изучаван внимателно, след което се посвещавах на овладяването му до съвършенство. Бях го приел лично - дълбоко и на сериозно. Кати беше безпогрешният ветропоказател, който показваше как се случваха нещата в живота ми – обикновено подхождах със самодоволство и се опирах на природните си дадености. Така ми се получаваше в училище – не ми налагаше да се раздавам отвъд, и така си изкарвах хубавите оценки. Затова и не ми вървеше по олимпиадите – не решавах задачи и не се готвех, просто ги възприемах като още едно контролно, затова никога не стигах до републиканско ниво. И не ми дремеше, защото така и не виждах ползата от цялата тази история, освен Олимпийския принцип – важно е участието. Винаги можеш да се оправдаеш после...

Единственото, за което се раздавах по онова време, бяха тренировките по бойни изкуства. Това беше лично. Тичах, ставах рано сутрин, за да разтягам, когато боли най-много, ритах дървета, стълбове и стени... Просто исках да бъда добър. Да стана машина. Да печеля колани. Да ходя по състезания, да побеждавам и превъзхождам. Имах цел пред себе си. Сега имах още една – да бъда добър с момичетата и да не преживявам подобна болка никога повече. Да се чувствам винаги в свои води, желан, превъзходен.

Това, което се случи после, показа как всичко се връща. Но в принцовския вариант няма отмъщение, има любов.










Гласувай:
18



Следващ постинг
Предишен постинг

1. wonder - https://wonder.blog.bg/izkustvo/2016/09/27/vdyhnovenieto.1479153?reply=4927559
14.06 09:21
Най-доброто ти от "Петра" досега! Пишеш с ново Вдъхновение. :)))
С лекота и неизразимата радост от битието, когато си още невинен, но искаш да се самоопорочиш, вярвайки, че това е опитност, без която не можеш. ;)))
Както казва моето кредо: Трупаш ли мъдрост - трупаш радост от преживяното.
И спомени от бъдещето.
цитирай
2. noir - ~ N ~
14.06 09:48
Знам, че знаеш, че знам колко си права, нали? И знаеш, че знам, че знаеш... ;-)
цитирай
3. emi1ts - Интересно
16.06 13:19
изследване на собствената личност в контекста на взаимоотношенията с жените.От позицията на опита си в живота всеки е в правото си на собствено мнение,начин на изживяване,изводи....Нека победи любовта!:)Хубави дни!
цитирай
4. noir - ~ N ~
16.06 22:30
emi1ts написа:
изследване на собствената личност в контекста на взаимоотношенията с жените.От позицията на опита си в живота всеки е в правото си на собствено мнение,начин на изживяване,изводи....Нека победи любовта!:)Хубави дни!


Здравей и благодаря за хубавия коментар.

Да, усещаш една много солидна идея зад разказа, зад причината да го разказвам.

И това е свързано с любовта - и пряко, и косвено. Защото, бидейки фиксиран върху нея през цялото това време, това е и езикът, чрез който разбирам посланията на Вселената, защото съм сляп и глух за останалото. И любовта също преживява еволюция на разбирането - между привличане, влюбеност и истинско, безвъзвратно, безусловно отдаване и приемане. За достигането на истинската й същност, понякога попадаме в тежки ситуации, които ни носят, според тукашните ни усещания - страдание. Но това, което възприемаме като страдание, също е израз на любовта на Вселената, която ни учи като един истински родител, искайки най-доброто от нас, т.е. да се превърнем в своята най-добра версия. И накрая разбираш, че всичко е любов, и всичко е едно. Докато не го разбереш, докато не отвориш сърцето си и не успееш да го държиш такова във всеки един момент, ще има хора, които те дразнят, които мислиш, че са по-долу от теб, които нещо им има. Но всички ние носим божественото в себе си и би било чудесно да се научим да го припознаваме в себе си и в другите, вместо да си вирим носа колко сме велики. Защото не сме. Но докато си мислим, че сме, докато се взимаме насериозно, можем да приказваме за любов, но това ще е просто израз на нашата собствена самовлюбеност. Което също е вид любов, предполагам.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: noir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 286945
Постинги: 257
Коментари: 864
Гласове: 13315
Архив