Седях подпрян на бюрото и мечтаех за нормална храна, някъде далеч от столовата три етажа по-нагоре, където прекарвах в робство обедните си почивки. Явно присъствието ми беше отлетяло в мечтаните морета на кулинарни удоволствия, тъй като слюнката ми вече се стичаше през премрежения поглед надолу към лакътя.

- Няма ли обявдаш? – Попита Анастасия.

- Искам, обаче ми писна да ям печени картофи, зелева салата и кашкавал пане в столовата. Имам нужда от нормална храна...

- Защо не отидеш във вегетарианския ресторант на безистена?

- Какъв е този ресторант, за първи път го чувам. Хубаво ли готвят?

- На мен ми харесва.

С много голям късмет и малко висша помощ от алтернативните йога лепенки, успях да намеря ресторанта на втория етаж в сградата, минавайки през един толкова тесен вход, че без изрична инструкция никога не бях попаднал на това място, въпреки огромните букви на голямата, стъклена витрина, която се виждаше от улицата. Но моят забит в земята поглед така и не го отразяваше толкова нависоко, въпреки, че много често минавах оттам.

Седнах на една маса до прозореца, загледах улицата отвисоко, докато чаках своята поръчка с императорски ориз и зелена салата. Отдолу мина трамвай, който успях да усетя физически в областта на ханша, благодарение на твърдия стол от масивна пластмаса.

Докато мислено продължавах да се шлая навън по улицата, зазяпан в релсите, в заведението влезе един голям българин и седна пред една кръгла масичка горе-долу с размерите на неговия корем.

- Добър ден! Заповядайте, това е обедното ни меню, а това е менюто с нещата, които предлагаме.

Големият човек измъкна мигом едното от ръцете на келнера.

- Я дай да видим обедното, какво имате тук – крем супа, таратор, грах яхния, шопска салата... А нещо за ядене няма ли? Дай другото, това е менюто с напитките явно. Тука – гарнитура, гарнитура, гарнитура, гарнитура, а – пица! Чакай да видя сега – маргАрита, вегетариана, четири сирена, пица с манатарки и козе сирене – тук клиентът направи пауза, за да погледне с онзи поглед към келнера, който казва – „Вие шегувате ли се? А торта с моркови няма ли да има?“.

Келнерът седеше изпънат като струна, търпеливо чакайки да запише избора на видимо гладния нашенец, поради което не дишаше и не правеше излишни движения, за да не смущава процеса.

- А, ето – пица с рукола! Това е моето!

- Благодаря Ви! Нещо за пиене да предложа?

- Донеси и една кана айрян!

- Кана айран и пица с рукола – записва момчето набързо в тефтерчето, прибира менютата и напуска сцената.

Гладният българин се оглежда в нетрадиционната обстановка с отпуснати отпред ръчички като тиранозавър, вероятно и също толкова гладен, побарабани за кратко с пръсти по амалгамата от маса и собствено шкембе, подтикван от нетърпението, след което се пренесе и той от другата страна на прозореца с поглед.

- Айранчето, заповядайте.

- А пицата къде е?

- Ей сега ще стане и пицата, още малко да се допече.

- Айде да става по-бързо, че така съм гладен вече, че теб ще почна да те ям след малко.

- Разбира се, господине, всеки момент ще е готова – отвърна момчето с тази професионална отработка, все едно работеше от години в ресторант за канибали.

Няколко минути по-късно се върна с голяма чиния в ръка.

- Пицата!

- А, браво – отвръща мъжът и се протяга да поеме кацащата чиния още от въздуха.

След като я сложи пред себе си, гладният човечец започна да разглежда с интерес зеления килим, който покриваше тестеното изделие, докато върти невярващо чинията, вероятно надявайки се да намери пролука към нещо по-питателно отдолу.

- Абе, кво е това, бе?

- Пица с рукола, господине.

- Ква рукола, бе, момче? То само хлеб и чимшир това!

- Това е руколата, господине.

- Ама това яде ли се или е само за украса?

- Яде се, разбира се. Това е един много полезен зеленчук.

- Какъв зеленчук, бе? Това си е люцерна! Аз на овца ли ти приличам – започна да се пали мъжът, докато ровеше с вилица горния слой, вероятно с надеждата, че наистина са сложили нещо друго, освен доматен сос отдолу. След това сложи приборите отстрани, взе чинията и я подаде на келнера. – Вземи да занесеш в кухнята да нарежат отгоре дебело прошуто, щото тая пица така се яде.

- Ами ние нямаме прошуто.

- А какво има? Салам? Пиле? Филе? Шунка? Луканка?

- Нямаме такива неща в кухнята, това е вегетариански ресторант.

Човекът явно чак сега разбра, че е попаднал на грешното място.

- Как само гарнитура ще сервирате, бе? Я виж колко е празно тука! На вас клиентите ви са умрели от глад!

- Това е заради пандемичната обстановка.

- Те не са я доживяли пандемичната обстановка. Я се виж, и ти ли тука ядеш? Нищо не е останало от теб, щиглец!

- Отзад в стаята за персонал ям.

- Слушай. Младо момче си, няма да станеш никога мъж с тия марули. Ще те натисне някоя мома, няма да можеш да избягаш, ей така ще си изгориш.

- Аа, няма, няма – засмя се келнерът.

- Я иди до бакалията и донеси малко прошуто и им занеси в кухнята да сложат отгоре.

- Ние нямаме разрешително за това. РЗИ ще ни затвори, защото кухнята не е сертифицирана за работа с месо.

- Абе, ей, аз ще ви затворя иначе, отивай веднага да донесеш прошуто ти казвам, че иначе теб ще те нарежа върху тая пица – викна чичака, докато се пенеше и тропаше вече по масата.