Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.06 22:57 - Петра (част 6)
Автор: noir Категория: Лични дневници   
Прочетен: 142 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 10.06 22:58


Цифровата ера донесе някои неудобства в нашата фирма, главно поради факта, че в нея работеше Нуфри Нарцисът. Въпреки всички опити да гледам хората откъм положителната им страна, когато става дума дума за Нуфри, това усилие си го определям някъде между непосилно и невъзможно. Основното, което мога да кажа за този мой колега е, че не само ми е противен като човек, е и видимо злобен онанист. Буквално! Може би двете да са свързани помежду си, донякъде и поради факта, че точно тази черта на Нуфри ни вкара в следващата история.

А историята всъщност е крайно тривиална случка от работното ежедневие, която се развива някъде преди 2010 година, но продължава да се случва и до ден днешен толкова повсеместно, че е сред основните причини за компрометиране на корпоративната сигурност в световен мащаб, т.е. във всяка фирма има поне по няколко Нуфрита. Ако трябва да сме максимално конкретни, цялата работа се свеждаше дотам, че Нарцисът беше счел, че има жизнената необходимост да се намира в полу-перманентно състояние на сексуална възбуда в работно време, т.е. да е винаги „нащрък“, както го определяхме повечето колеги. За да постигнеш такова състояние, трябваше или да имаш много добра фантазия, която Нуфри нямаше; или някое живо човешко същество да може да ти го причини под формата на офисна афера, но подходящите за това индивиди отпадаха още през първите две минути на телефонното интервю за наемане на работа в нашата фирма, т.е. беше по-лесно камила да мине през иглено ухо. Единственият възможен пристан за нуждата на непривлекателен човек като Нуфри беше изобилието на гола плът в необятния Интернет! Естествено, това изобилие достигаше до офисните компютърни кошници не без пасивното безучастие на системния администратор, който просто не смогваше да прегледа и блокира цялото съдържание, до което Нуфри успяваше да се докопа, а пък тази постоянна игра на котка и мишка, в която висшето ръководство участваше като едновременно се стискаше и с парите за заплати на още ИТ-та, и за качествена защитна стена с блокиране по съдържание. Цялата тая работа правеше от Нарциса един такъв творчески гений, че ако имаше начин да вложи цялата тая съзидателна енергия, нямаше да има равен не просто на етажа, ами в цялата сграда, а може би и в половин София (особено ако гледаме половината, която включва квартали като Овча Купел, Люлин и околните квартали от същата класа).

Ясно е как приключиха нещата – един от сайтовете, предлагащи съдържание за възрастни, беше просто примамка за наивни самодоволковци, която някой хакер ползваше, за да поеме контрола над компютъра на жертвата. С една дума – хакнаха ни. То в нашата фирма нещата по онова време бяха още в порядъчна степен на хартия, а електронната поща се ползваше предимно за разпространение на тъпи картинки и глупости в PowerPoint формат. Поискаха ни откуп, шефът каза нещо на цялата фирма, което няма как да бъде повторено, но имаше много сериозно въздействие върху всички служители.

- До края на тая седмица всичката свинщина да е оправена или няма да видите една стотинка на края на месеца. Нуфри, а това на теб това ти е най-чекиджийското изпълнение до момента – завърши тягостната си реч бащицата, след което ни остави да разчистваме останките.

Сисадминът реши нещата кардинално, свали цялата вътрешна мрежа и започна да преинсталира компютрите един по един. Няма да споменаваме, че кранчето на свободния Интернет беше перманентно врътнато, което сериозно прецака хората с ферми във Фейсбук, между които бях и аз. Всеки, който е ходил на почивка на морето в онези години, когато нямаше нито много лаптопи, нито WiFi, знае после колко е трудно да се избавиш от колорадския бръмбар и повехналата продукция, за която лелките в държавната администрация полагаха повече усилия, отколкото за саксиите с мушкато, бенджамин и калдаръмче вкъщи.

Интересен феномен – няколко поредни дни фирмата работеше на хартия, не си пращахме тъпи мейли, никой не киснеше в Нета, в резултат на което продуктивността на труда нарасна между три и четири пъти – факт, който всички започнахме да забелязваме на втория ден, да обсъждаме на колективен обяд, далеч от всякакво ръководство на третия ден, и срещу който вече крояхме планове в петък. Всеобщото мнение беше да напазаруваме от магазинчето пред офиса около 6 бутилки твърд алкохол и още 4 мек и да започнем отпразнуването на вдигането на мрежата още от обяд, с което се надявахме да компенсираме преизпълнените квоти от предишните дни.

Благодарение на липсата на каквато и да е отчетност, „дигитализация“ и качествено следене на работата на персонала, временно успяхме да прикрием факта, че за около четири дни успяхме да свършим почти толкова работа, колкото за цял месец, но тая работа започна да става подозрителна с новите условия, след като ни върнаха компютрите. А новите условия включваха не просто силно ограничен достъп до Интернет (т.е. само до места, на които може да се върши единствено Работа и нищо повече), но и задължително фирмено обучение по кибер-сигурност... Сега всички го възприемат като нещо нормално, но през 2010г. да имаш обучение по кибер-сигурност, в което ти обясняват как да не станеш жертва на фишинг в офиса или вкъщи, цепеше мрака!!! С ръждясала кирка го цепеше!

Първа точка от обучението – „заключвайте си компютрите, когато ставате от работното си място“. И тук портите на ада се отвориха. Първоначално бяха приятелските напомняния между колеги, след това – бележки и лепящи листчета на бюрото, екрана и клавиатурата. После нещата прераснаха в между-колегиални шеги като правене на снимка на екрана, задаването и като фон и след това скриването на всички икони в папка, което не водеше до желания резултат при двойно, тройно и петорно кликане върху „Otchet 2010-02 final FINAL (2).xls”. Някои по-нетрадиционни събития включваха изпращането на поща от мейла на Нуфри до шефа със заглавие „космат боклук!“, което доведе единствено до поредното предупреждение и мъмрене към тъпия Нарцис, който вече вярвахме, че е или парашутист, или късметлия с божествена защита. Мария от отдел „Финанси“ дори не издържа и реши, че трябва да се потърка в него все едно е заешка лапичка, след което аз повече никога не се здрависах с нея. Едва ли е нужно да се уточни, че тя беше идеалът за блондинка не толкова по фенотип, колкото по умствен потенциал, което пък просто ме принуди да ѝ задам следната гатанка:

- Марче, знаеш ли как би се наричала твоята проницателност, ако ти трансплантират мозък от брюнетка?

- Мм? - следва израз на недоумение.

- Изкуствен интелект!

Мария ме гледа с празен поглед няколко секунди, след което се озъби в нещо като усмивка:

- Абе, не съм предполагала колко си бил ужасно забавен!

- Да, нали? Досущ като твоите реакции! Имаме нещо общо помежду си...

Отново последва онзи изненадан поглед с леко завъртяна настрани глава, така, че едното ѝ око да е по-близко до мен, което предизвиква онази некомфортност, в която се чудиш събеседникът ти се опитва да провери дали си си изцапал ризата с обяда, или се ослушва дали не издаваш странни звуци след него.

С времето играта започна да загрубява. Следвайки максимата, че насилието е признак на сексуално влечение, нападенията ми бяха масово насочени към Петра, която често пъти привикваха различни хора и по различен повод, и ѝ се налагаше да става от работното място. Аз, като един мръсен лешояд, стратегически позициониран в нейна близост, не пропусках нито един шанс да измърсувам с персоналния ѝ компютър, когато той оставаше незаключен. Ключовата дума, с която демонстрирах, че личното ѝ пространство е било взломено, беше „Локо София“, щото все пак тя беше футболна фенка и унижението трябваше да е пълно. Нещата започнаха символично – от тривиалните лепящи листчета върху екрана и клавиатурата, но постепенно нарастваха до деструктивен магнитут като тапет на началния екран, послания в отчети, записи в бази данни, чернови в електронната поща и т.н. Петра, която многократно е доказвала способността и желанието си да ми причинява физическа болка, приемаше тези неща с изненадваща липса на кръвопролития, поне до един момент, особено отчитайки реакция, която беше изписана на лицето ѝ. Може би нямаше сили или време да се занимава с мен, или нещо не ѝ даваше да падне толкова долу. Но все пак, трябва да призная, че по това време сключих първата застраховка злополука. Никога не знаеш какво може да те сподели в ненормална организация като тази.

След една от тези шеги, Петра седна на компютъра си, видя причинената щета, след което се изстрелва обратно още преди мускулите ѝ да се бяха отпуснали върху стола. С два скока на гладен леопард (онова агресивно и абсолютно ненормално животно, което напада и яде крокодили) се озовава пред моето бюро, хваща ме за яката на ризата с две ръце и почва да ме изпепелява с поглед както Циклоп от X-Мен. Усещайки намаления приток на кръв към главата ми.

- И ся кво, ще ме трепеш ли вече?

- Не, не още – отвръща тя и леко отхлабва безпощадната хватка, с която ме стискаше за гръкляна.

- Е щоо? - отвръщам аз с разширени зеници и нескрито разочарование в гласа.

- Тоя път беше добро, това те спаси, креативна свиньо.

След тия думи няма как да скрия, че вътрешно грухтях от гордост. „Впечатлена ли си, кучко?“ - мисля си наум... „Само чакай да видиш голямата изненада, дето съм ти я приготвил“.

Естествено, Петра е дърта кобра и знае, че отмъщението е ястие, което е най-добре сервирано студено. След няколко месеца цялата тая тъпня се беше изтъркала до болка и вече не си правехме ебавки един на друг. Всъщност, всички в офиса спря с това още след първата седмица, просто непорасналото дете в мен имаше нужда да проси внимание още половин година. Плюс това и шамарите са аванта, ако идват от Петра. Естествено Нуфри беше раздул цялата история с „Локо София“ пред компанията си, които намериха подобно нещо за толкова гениално, че започнаха да оскверняват паметници като Хеопсовата Пирамида до Кайро и Мемориалът на Мира в Хирошима.

Както казва една поговорка – най-тъмно е преди зазоряване“. Ситуацията тъкмо се беше нормализирала, когато един ден мишката на моя компютър започва да се мести сама, отваря MS Paint и с нескопосани движения пише Локо София“. Естествено, тук нещата станаха прекалено повърхностни, досущ като някои мои желания спрямо Петра. Тъй като довършвах тримесечието и отново бях назад с изпълнението, всяко друго нещо би ми съкратило живота с поне 20 до 50 години, например нещо като „копеле, давай парите“, но точно тая фраза беше по-издайническа и от магарешка кашлица. Без да губя присъствие на духа, поех управлението над компютъра и написах „16:00 при Човешки Ресурси“, след което прекъснах терминала за отдалечена поддръжка и си продължих с работата, псувайки по оная тъмнокоса мръсница, която бях сигурен, че седеше зад тая тъпа шега.

Междувременно, Петра чакаше своя час и като един паяк, плетеше мрежи, и първи в тях попадна новоназначеният младши ИТ специалист Неделчо Цепидръвчев. Изобщо - колко му е на една дългокрака, опитна душевадка като Петра да бръкне в мозъка на наскоро завършил компютърджия? С молив? През ухото...? По разкази на очевидци от офиса на ИТ-тата, всъщност Петра наистина е държала молив, с който е привличала вниманието на Неделчо към определени свои части на тялото, с което да притъпи вниманието му и да придобие власт над него, с користната цел да го накара да ѝ сътрудничи.

- Неделчо, можеш ли да се логнеш на моя компютър, имам проблем?

- Трябва ми заявка в системата.

- Моля те, ще стане по-бързо. Нещо е зациклил, не мога да я пусна.

- Рестартира ли?

- Не, имам отворени важни документи, не съм сейвала...

- Кажи си адреса...

- Ей, нетърпеливко, не толкова бързо...

- ... На работната станция

- Аааа... Десет – Дванадесет – Сто и пет – Седем

- Сигурна ли си, че това е твоят компютър?

- Да!

- Станцията се казва Prince99, а на етажа има и станция PC5RA.

- Моята е! Другото сигурно е принтерът.

- Петра, дали не знам кое е принтер и кое - компютър?

Следва поглед, подобен на това как се гледат две гладни котки, които едновременно са намерили кюфте на средата на пътя. Петра има тактическо предимство и снайперира Неделчо отвисоко, седнала върху съседното бюро, докато опира молива в устните си. Цепидръвчев вече е ял два пъти бой на Counter Strike от нея и знае, че е в неблагоприятна позиция, затова врътва обратно стола към компютъра.

- Логнах се, съвсем нормално си работи тоя компютър... Пускай си тикет и ела пак.

- Е, така ли ще ме разкарваш три етажа? За какво дойдох? Я виж дали екселът е забил?

- Всичко си е наред, даже май някой си работи в момента... Абе ти да не си ми дала друг компютър?

- Не, пусни Paint.

- Ще ме уволнят, Пете!

- Отваряй, бе! Кой ще те уволни? На моя отговорност... Така, пиши сега „Локо София“.

- Уау, ама някой наистина работи на тоя компютър! В каква беля ме вкара? Още съм в изпитателен срок!!! Уволниха ме!

Точно в 15:30 получавам покана за след 30 мин от шефката на Човешки ресурси, Светлана, която си мислех, че е страшна кучка. Малко по-късно същия ден и последните съмнения за това отпаднаха.

Влизам в кабинета на Светлана на секундата, точен като смъртта.

- Здравей! Как си? Досега не сме си говорили лице в лице. Приятно ми е, дрън дрън... Сядай!

Здрависваме се, преди да седна на стола срещу нея... Усещането е все едно съм галил припаднала риба, но за съжаление не съм си взел мокри кърпички, с които да се избърша. Следва около 30 мин пародия, в която не просто тялото ми ще се чувства измърсено след това здрависване, ами и душата от последвалото словоблудство. До този момент аз съм твърдо убеден, че това е някакъв майтап, който Цепидръвчев си прави с мен. Светлана, обаче, започва съвсем неочаквано.

- Има получено много сериозно оплакване срещу теб за сексуален тормоз.

В днешно време, подобно обвинение може да се получи едновременно ако направиш, и не направиш нещо, стига да има воля от отсрещната страна да ти направи живота черен, обаче едно десетилетие назад това си беше много сериозна работа. Даже много трудно можеше да се сдобиеш с подобно обвинение отведнъж, трябваше си усилена работа. Рецидив, така да се каже.

Естествено, Светлана не просто се здрависваше като умряла риба, ами имаше и изражение на такава, което ме накара да приема нещата доста насериозно.

- Кво станало? - казвам аз, докато хващам подлакътниците на стола и се опитвам да се изправя от предишното разплуто състояние, в което се бях наместил.

Почти съм убеден, че за миг безизразното лице на Светлана издаде нотка на досада. Зачудих се дали процедурите с ботокс са били прекалено отдавна, че парализата на мускулите на лицето ѝ е почнала да отпуска.

- Госпожица Петра се е оплакала от теб, че многократно си отправял неуместни словесни закани и покани към нея, държал си се непристойно и си нарушил професионалните стандарти, както и, че упражняваш ежедневен тормоз над нея и ѝ пречиш да върши служебните си задължения.

Усещам някакъв странен вкус на пръст, пясък и кучешко ако в устата си, поглеждам надолу и виждам, че ченето ми е увиснало до земята и неволно съм го настъпил с тока на дясната си обувка.

- И цялата тази формулировка идва от Петра? Лично?

- Естествено! От кого да идва? Не можеш да си представиш какви усилия ми костваше да я убедя да не подава сигнал в полицията срещу теб, но за съжаление ще се наложи да се разделим, тъй като нарушаваш културата и репутацията на компанията.

- Ъъъъ... ?! - чудя се как да реагирам аз на нещо подобно.

Някакво шумолене се чува иззад шкафа с архива, откъдето изскача Петра с гангстерски скок и гледайки ме в очите, виква:

- Локо София, смотан!!!!!!!1! X-D

Тази вечер за първи път изпих повече бира от Петра.


(базирано на действителни събития)





Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: noir
Категория: Лични дневници
Прочетен: 228076
Постинги: 214
Коментари: 765
Гласове: 12255
Архив